„Волята е да вярваш и да не се предаваш, дори когато никой друг не вярва в теб“ – Богомил Йорданов.

Винаги, когато ми е трудно, си спомням целия път, който съм извървял до днес… И отново събирам сили да продължа напред…

Роден съм на 18 декември 1984 година в гр. София, като съм бил нежелано от баща ми дете. Няма да влизам в подробности за семейната история, за да не отегчавам читателя, но малко след раждането ми моите родители се развеждат, като за мен се грижеше най-вече баба ми, а майка ми работеше през първите години, а по-късно ѝ откриха рак и спря да ходи на работа. Баща си съм виждал само два пъти през живота си на дела за издръжка, защото не искаше да плаща никаква издръжка за мен. От всички паралелки само 2 деца бяхме с разведени родители – това беше рядкост по онова време. Нямах нищо, само един чифт маратонки, един анцуг. Често ми се подиграваха, знам какво е да нямаш нищо – дори да нямаш какво да ядеш.

За да се справяме, баба ми продаваше гевреци, а аз рисувах картички, които също продавахме. Тръгнал съм наистина от улицата. Може би ме спаси това, че първо започнах да тренирам карате, а на 13 години се записах на фитнес, където и малко след това започнах да работя. Мечтаех да уча, да бъда като добрите герои от филмите и да помагам на хората, но с времето разбрах, че с физическа сила и мускули няма да стане в днешния свят. Това доведе до желанието ми да уча право.

В училище обаче класната ми остави по-ниска оценка по български език и литература, защото никой не ходеше на родителските срещи да се подмазва или застъпва за мен. Странно е как много хора ласкаят някого и са мили с него, докато искат нещо или имат някаква полза. Всичко се обърна в деня на абитуриентския бал – никой не искаше да вземе класната ни учителка от тях и да я закара до ресторанта, където празнувахме. Взехме я да се качи при нас. Нас – това бяхме аз и мой приятел от фитнес залата, който беше по-голям с 10 години от мен, и който предложи да ме закара на абитуриентския бал (без балони, без шум, без клаксони, защото нямаше кой друг да ме закара).

След завършването на 12-ти клас кандидатствах да уча право, заради мечтата да помагам по някакъв начин на хората. За съжаление, не ми стигна балът да вляза в СУ, затова временно записах педагогика. През това време, отново без да навлизам тук в подробности, успях да направя моя малка фитнес зала – само 82 кв. м. Купих си лек автомобил и започнах да се подготвям сериозно за състезание по културизъм. Записах право в НБУ. 11 дни преди състезанието – през април 2005-та година, се събудих в реанимацията на „Пирогов“. Имало дупка на пътя, в която е попаднала предната ми дясна гума, колата се завъртяла и се е ударила странично в стълб откъм шофьорското място. Бях сам в колата, което беше хубаво – че нямаше други пострадали. Имах счупен таз с извадени тазобедрени стави, спукан пикочен мехур, скъсано дебело черво, счупено и извадено рамо. Прекарах 2 месеца в „Пирогов“, имах няколко операции, като накрая ми сложиха метална пластина, която да държи таза ми. Излязох от там с инвалидна количка. В края на 2006-та година ме оперираха и махнаха металната пластина.

През април 2007-ма година станах балкански шампион по културизъм за мъже. През 2008-ма година успях да стана шампион и в България, въпреки че в България винаги ме класираха по-назад, защото имам неестетически белези.

През това време не съм изпускал нито един семестър и се дипломирах с отлични оценки. След дипломирането ми си купих учебници и започнах сам да уча английски език. Явих се на изпит и изкарах сертификат за владеене на английски на ниво C1. През времето, през което имах онази малка фитнес зала, съм срещал всякакви хора, които тренират. Имал съм предложения да ме направят прокурор, като после връщам услугата, но съм отказвал. Отказвал съм на всякакви предложения, щом не отговарят на моите принципи и вътрешни убеждения. Избрах трудния път.

През 2012-та година се чувствах готов да изоставя фитнес залата и да търся работа с правото. Един нотариус ми обеща да ме вземе на работа, затова продадох всички уреди и останах без фитнес зала. Обещанието обаче не беше реализирано, не получих трудов договор и останах без работа. Започнах да изпращам автобиографията си на всякакви обяви за юристи, но никой не ме искаше – завършил НБУ, с мускули. Тогава реших да започна да се явявам на конкурси за държавна работа. Явих се на няколко, като всеки път се класирах в челната тройка. На конкурс, с тестове и писмени разработки, можех да покажа какво знам и умея, без да ме преценяват по външността. На един от конкурсите имах 30 от 30 точки на теста, а после 5.75 на писмения изпит. След това на устния – 6.00, но една госпожа имаше 6.00. Това при положение, че 3-тото място беше с оценка около 4.50. Бях започнал да се отчайвам, мислех, че е невъзможно някой да е чел повече от мен, защото четях денонощно. По-късно ми се обадиха от Министерство на труда и социалната политика и ми казаха, че лично министърът искал да ме назначат, защото се разчуло за моите резултати. Когато започнах работа там, в отдел „Международни организации и международно сътрудничество“, разбрах, че всички, които са печелили конкурсите, или до момента са работили в министерството на друга длъжност, или там работят техните родители. Всъщност всеки конкурс се е провеждал, за да го спечели конкретен човек. И все пак аз влязох там, сам, без никаква помощ, без родители, без нищо. Сам.

Работих 1 година в Министерство на труда и социалната политика (2012-2013), след което правителството се смени и ме съкратиха. Както е обичайно – настояваха да е по взаимно съгласие, за да не ми плащат обезщетение. След като отново останах без работа, отново започнах да разпращам автобиографията си, да търся упорито работа. Един частен съдебен изпълнител ме хареса и ме покани да започна при него. Така работих 5 години при ЧСИ (2013-2018), като междувременно изкарах изпит за помощник-частен съдебен изпълнител. През 2014-та година имаше благотворителен турнир по вдигане от лег, където реших да участвам, за да помогна да се съберат средства за едно инвалидизирано момче. Класирах се на 3-то място и реших отново да започна да се занимавам по малко с фитнес. През 2016-та година станах вицерепубликански шампион по вдигане от лег на България. Това беше добро постижение за човек с изваждано и чупено рамо от автомобилната катастрофа, което рамо продължава да ме боли и до днес, защото зарасна накриво.

През 2015-та и 2016-та година организирах различни семинари в училища и фитнес зали, където разказвах своята история за автомобилната катастрофа, инвалидната количка и балканската титла. Говорех на хората да не се предават никога и винаги да се борят за мечтите си, колкото и да е трудно. През 2016-та година, сам, с лични средства, които едва събирах от заплатите си, наех зала в Панчарево и организирах семинар за събиране на пари за деца без родители. След този семинар се опитах да осъществя контакт с различни партии, да направим нещо заедно, да помагаме на децата без родители. Имах срещи с представители на различни партии, като всички ми обясниха накратко няколко неща – никой няма да помага на деца без родители или когото и да било, ако партията няма да получи добра реклама от това и няма дивиденти от помощта. След доста срещи и положени усилия, спрях със семинарите, видях, че няма да получа подкрепа. Тези събития доведоха до депресия и размисли дали не съм просто един мечтател, който се бори с вятърни мелници. Последва труден период в живота ми, в който често се отчайвах, борех се със себе си, свои слабости и зависимости.

Все пак запълвах свободното време, като се научих сам да правя уеб сайтове. Напуснах съдебния изпълнител и работех за кратко за най-голямата световна компания за домейни и уеб хостинг. В момента и този сайт е направен от мен, като съм изработвал и много други сайтове с по-висока сложност. След работата с компютри, започнах работа в една счетоводна къща – отново една от най-големите в България. Взеха ме с най-ниската заплата, защото не вярваха, че имам някакви умения, заради външния ми вид и предубежденията относно мускулите. 6 месеца по-късно им казах, че желая да напусна и да рискувам да се впиша адвокат. Казаха ми, че работя много добре и силно желаят да остана. Предложиха ми голямо увеличение на заплатата, но твърдо отказах и избрах да рискувам, като поема по нов път и работя за себе си, и да стана адвокат… 

Това съм аз, това е част от моята житейска история. Пътят, който извървях, беше много труден, но успях някак да запазя себе си. Винаги ще бъда горд българин, винаги ще обичам България. Каквото и да се случва, никога няма да предам своите ценности и принципи, това, което съм, това, в което вярвам. Никога няма да спра да се боря за справедливост, дори да се боря сам. Никога няма да се предам пред неправдите в живота, винаги ще търся начин да направя света малко по-добро място, отколкото е бил досега, и да вдъхвам вяра на хората да следват сърцето и мечтите си!